Из цикъла от разкази - "Домашни Потреби" Там на китната тераска с френско парапетче стоеше кофата за отпадъци. Твърдият и пластмасов капак пак бе притворен, защото колкото и голяма да бе никога не можеше да събере натрупаните отпадъци, а стопаните и често забравяха да ги изхвърлят навреме Честно казано, те не бяха най-спретнатите стопани на кофи. Малкото лъскаво педалче в дъното на корпуса и вече бе сиво-черно, а едно време, когато бе нова лъщеше с хромния си блясък и кофата много се гордееше с това. Мислеше си :
- Аз съм доста чаровна кофа, сигурно стопаните ми ме харесват много. Ала по късно разбра, че на стопаните не им пукаше особено дали е спретната и чиста . Изхвърляха съдържанието и веднъж седмично и в края на всяка седмица .. кофата изпитваше дискомфорт от препълненото си с всевъзможни отпадъци корпусче. Въпреки, че бе просто кофа тя не бе чувствителна и държеше на отношението към нея. Дори и никой да не долавяше чувствителността и тя пак си беше вярна даже и когато се мъчеха да донатъпчат в нея поредния отпадък.
Един ден докато кофата както обичайно си стоеше на тераската с френския парапет където и беше мястото времето започна да се смрачава. Облаци се стекоха над китната тераска и в следващия момент от посивялото мрачно небе се изля порой. Едрите капки есенен дъжд се удряха по пластмасовия и капак и рикошираха. Кофата не се смути, защото бе здрава. Не бе за пръв път да я вали и бе свикнала с атмосферните условия навън. Този ден не бе обикновен ден. Едрите капки ненадейно се превърнаха в ледени топчета с големина на орехче . Горката кофа не беше срещала такова нещо и се учуди. Топчетата все по устремено се отбиваха в пластмасовия и капак и се стелеха по тераската. Едно от топчетата .. доста по голямо от другите връхлетя с огромна скорост и проби капака.. Кофата изстена и с болка и се присви. Струя светлина нахлу през дупката голяма колкото орех. Градушката утихна. Кофата изпитваше неописуема болка пристисквайки силно капак тя изтърпя до края. След няколко минути пекна слънце и кофата се окопити ... Това бе първата и градушка която остави трайна следа от внезапния си набез.След няколко дни кофата вече бе преглътнала болката и дори бе забравила за кошмарното преживяване. Дори не усещаше пролуката в капака си, защото вече бе свикнала с нея. Имаше я за даденост. Въпреки дупката, кофата продължи вярно да служи и да поема още и още отпадъци, а стопаните и продължаваха да я изхвърлят един път в седмицата. За кофата това бе самото ежедневие и нейно призвание.
Есента отлетя и задуха и зимата не закъсня. В един студен зимен ден стопаните започнаха да се лутат из тераската ... дойдоха някакви други човеци облечени с гащеризони и шапки. Всичките еднакви - жълти. Те взеха да мерят, да умуват. Влизаха и излизаха. Пишеха си разни неща и накрая започнаха да разрушават старото френско парапетче. Кофата се зачуди какво става. Парапетчето си беше здраво и не правеше никому зло. Когато човеците в гащеризони изкъртиха и последната частичка от него и си тръгнаха. На следващия ден пак дойдоха. Рано. Пак мериха, бъркаха някакви бъркала и мацаха, а после редиха други, и накрая поставиха прозорци с лъскави дръжки. Всичко сияеше от чистота. Хромираните дръжки на прозорците напомниха на кофата за нейното педалче когато бе още нова. На кокетната тераска стана топло и уютно ... Слънчевите лъчи огряваха кофата през лъскавите големи стъкла и тя се радваше на зимната картинка, въпреки че вече нямаше гледка към улицата тя гледаше втренчено и замечтано заснежените корони на високите дървера. Кофата си мислеше - "Ехх, мойте стопани наистина искат да ми е уютно! Сигурно са загрижени за мен. Колко са добри!"
На следващия ден никой от стопаните не се появи до късния следобед. Той бе един прекрасно започнал обикновен ден за кофата. Започна да замръква, когато дървената резбована с красиви орнаменти терасна врата се открехна и от там се подаде стопанина носеш нещо в ръка Той внесе нещото увито в черен найлон. Бе голямо. Кофата се развълнува силно в очакване и нетърпение да разбере какво е това. Стопанинът започна бавно да отвива нещото и от найлоните изкочи прелестна красавица. Тя бе цялата никелирана. Дори капакът и бе изрисуван със сребристи цветчета изпъкващи с релефа си. Можеше да се огледаш в нея, а педалчето и... то бе златисто фино изработено и изящно на вид. Кофата се втрещи ! Никога досега не бе виждала такава ослепителна красота. Не знаеше какво да мисли .. и просто не можеше да отлепи пълните си с наслада очи от нея. Стопанина отвори капака на новата кофа за да го изпробва. Беше безотказен. Педалчето работеше също толкова добре колкото и изглеждаше. Кофата тъкмо помисли, че стопанина и е най-добрият човек на света и че и е намерил, компания когато той грабна сияещата от щастие безмълвна кофа и я понесе на някъде. Кофата смени изражението си от щастие в недоумение...Човекът я затътри по стръмните стълби, по коридора после през английския двор, през входната двукрила масивна врата и в следващия момент вече се бе отзовала просната на улицата редом до огромен сив доста поизцапан от калта контейнер за отпадъци. Стопанина изтича обратно, а кофата още не можеше да осъзнае къде е. Тогава тромавият контейнер проговори
- Ей приятел ... май те изхвърлиха току що. Не се коси .. всеки някой ден го изхвърлят. Аз съм свикнал на улицата ... поне тук ми е добре."
Малката объркана кофа приличаща на джудженце пред великана стоящ до нея не знаеше какво да каже. Тя остана безмълвна поне още няколко минути когато почувства, че снега под нея започва да вкученява корпосчето и. Опита се да каже нещо ... но не успя. Речта и секна ... само една малка сълзичка се отрони от нея и стичайки се замръзна.
